Премиера на книгата "Балкански скици" във Военноморския музей - Варна

Премиера на книгата „Балкански скици“ във Военноморския музей – Варна

На 28.11.2012 г. (сряда), в 16.30 ч., във Военноморския музей във Варна ще бъде представена книгата „Балкански скици“ на автора Тодор Кожухаров.

Сборникът с мемоарни разкази за войните, които България води в началото на 20-ти век съдържа представителна подборка от военната проза на писателя и илюстрации със скици на едни от най-известните наши художници-баталисти – Борис Денев, Константин Щъркелов и Атанас Стайков. Съставителството и редакцията са дело на доц. Людмила Стоянова, която ще представи книгата заедно с кратка дигитална презентация за житейския и творчески път на Тодор Кожухаров. “Балкански скици“ е своеобразна литературна летопис на войните, водени от България в началото на 20-ти век. Мемоарните разкази, очерци и есета в нея са създадени няколко години след приключването на Световната война, когато раните все още не са зараснали, но времето вече е започнало да превръща преживените драматични събития в история.

 

Повече за автора – Тодор Кожухаров

Тодор Кожухаров – голям български журналист, блестящ писател-баталист и активен общественик, е роден през 1891 г. в Сливен. Възпитаник е на Военното на Н. В. Училище в София. В 32-рия специален випуск на училището височайш негов съвипускник е престолонаследникът Борис и това впоследствие ще му осигури неформален достъп до Двореца. През трите войни от началото на века е артилерийски офицер – командва батарея в защитавалия през 1912-1913 г. Пашмакли (Смолян) легендарен 3-ти планински артилерийски полк, участва в щурмуването на Чаталджа и Одрин, а в 1915–1918 г. в състава на 6-ти (5-ти?) артилерийски полк воюва и за освобождението на Македония. От фронта, където се е бил храбро, воден от неповторимия патриотичен дух и идеализма на времето, младият човек се завръща като кавалер на три ордена за храброст, включително “Св. Александър с мечове”, но остава за цял живот военноинвалид. След демобилизацията записва право в Софийския университет, като едновременно сътрудничи на авторитетния национален всекидневник „Слово“, а от 1926 до 1944 г. е и негов директор.

Пътят на Кожухаров като политик тръгва от сформираното от Ал. Греков надпартийно обединение Народен сговор и го отвежда на два пъти до поста министър на пощите и съобщенията и четири пъти в българския парламент. Като депутат от XXV Обикновено народно събрание, одобрило договора за присъединяването на България през Втората световна война към Тристранния пакт, той е осъден на смърт от т. нар. Народен съд на 1 февруари 1945 г., въпреки че не е присъствал на фаталното заседание и не е гласувал договора. Присъдата е изпълнена веднага.

От “забравеното” (всъщност инкриминирано) литературно наследство на Кожухаров с особено внимание следва да се отнесем към внушителната поредица негови сборници  с военни разкази, спомени и фейлетони: “Военни разкази” и “Из записките на един офицер” (1921), “Еднодневки. Сборник разкази” (1926), “Под развети знамена. Разкази” (1932), “Военни силуети” (1940), “Разкази и фейлетони” (1940). Те са центрирани около малко разисквана в художествената ни проза тема: удивилия света героизъм на българските войници и офицери във войните за национално обединение от началото на миналото столетие. Писателят впечатляващо разказва за изтласкването на вековния поробител от планинските хребети край Чепеларе, Ахъ-Челеби (Смолян), Даръ-дере (Златоград) и  населените с българомохамедани южни склонове на Родопа, гледащи към Бяло море. Възторжено, но и с мек хумор, перото му фиксира победоносния демарш на нашите полкове през Ксанти, Серес, Дедеагач и Драма до  Кавала и Солун. С кинематографична релефност са представени напрегнатите сражения в Югоизточна Тракия при Одрин, Булаир и Чаталджа. С блестящ – зрим и сетивен – стил и с фин психологизъм се отличава и хрониката за изпитанията на българския боен дух по огнената фронтова линия в Западна Македония и Сърбия през Междусъюзническата и Първата световни война.  Хроникьорската вярност към обективността и  духа на документализма обаче ни най-малко не отнема от литературно-художествения заряд на разказваното. То никъде не деградира до обективисткото –  историографско, дневниково или журналистическо описание. Не губи „литературното си вещество“, художествено-емоционалната си наситеност, както и способността да вълнува естетически.